|
|
Бях решила да търся остатъците от миналото. Щях да бродя из улиците, да мина по всички мои стари маршрути. Щях да се срещна с хора, които не бях виждала повече от двайсет години - забравени и полузабравени персонажи, другари и приятели, с които съм делила студентските си делници и празници.
Избрах Великден малко неочаквано. Краят на страстната седмица. Може би от прагматизъм, заради четирите почивни дни, които се събират в Байерн. Може би исках да участвам, макар и с огромно закъснение, в един от най-големите празници на католическото християнство. Някога ми беше забранено.
Не си купих от евтините самолетни билети. Изпуснах ги още през декември. Нарочно, по две причини - тайно ме е страх да летя, освен това исках да видя равнината. Не я бях виждала отдавна. Исках да си си я припомня, да разбера дали се е променила.
Великият четвъртък следобед..
В автобуса е задушно и мирише на водка и спарени сандвичи със салам. Багажникът е претъпкан и едвам успявам да набутам чантата си, която неизвестно защо е плътна, тежка и обемна. Взеха ме по милост. Нямаше ме в списъка на пътниците, въпреки че си бях купила билета три седмици предварително. Стават недоразумения, особено по Великден, когато всички си отиват у дома и са готови да се возят и прави.
Броя часовете и минутите. Трябва да пристигна на другия ден по обяд. Нощта ме заварва в източна Германия. Гледам изблещената пълна луна през стъклото от дясно и се старая да не обръщам внимание на досадната негърска комедия, която гърми от мониторите, за да забавлява уважаемите пънтици. В полунощ движението се задръства и автобусът започва да се влачи със скоростта на охлюв. Строителни работи по пътното платно, огромни ТИР-ове със експортна стока. Мъчително е. Щях да пристигна със закъснение.
Разпети петък. На разсъмване ..
..сме в Познан. После мракът изчезва напълно и равнината се ширва край пътя, забулена във воала на утринната мъгла. Сива равнина със сиво небе. Точно както я помнех от преди. Пролетта още не е успяла да пръсне зеленината си. Само един блед нюанс напомня, че е началото на април.
Преди двайсет години Полша бе една страдаща и тъжна страна. Хората копнееха да скъсат с комунизма, защото смятаха, че им е донесъл повече злини отколкото добрини. Когато си заминавах окончателно от Варшава, през лятото на 89-та легендарният профсъюз Солидарност вече бе взел властта. Опозицията героично излизаше от нелегалонст, Лех Валенса скоро щеше да стане президент. Мрачният фон на песимизма и безпътицата, който обгръщаше страната и народът цели десет години се пропукваше и разпадаше. По улиците имаше радостно оживление, патриотично развети знамена в бяло и червено, обещания и надежда за по-добри, спокойни и охолни времена.
Не мога и не искам да повярвам, че оттогава е минало толкова време. Взирам се през прозореца на автобуса и се опитвам да забележа какво се е променило на пръв поглед, иска ми се да видя нещо очебийно и разтърсващо - лицето на новите времена, чертите на благоденсващия капиталистически Запад, от който идвам сега. Очаквам по-добрите времена да ме посрещнат с ликуване, да изпълнят хоризонта пред погледа ми.
Слънцето се издига високо на небосклона. Отново се движим, сякаш разписанието няма никакво значение. Изнервям се. Минаваме през сиви селца и паланки с олющени стени. Край пътя стърчат огромни рекламни билдбордове. Прави ми впечатление, че земята е разорана и засята. Дърветата подрязани и добре поддържани. Наближаваме Лодс.
Лодс от времето на соца беше мрачен, студен и забулен в обичайната за епохата сивота. Сега го видях друг – ведър, пролетен , с обновени светли фасади, чисти и гладки улици, добре поддържани зелени паркове. Престоят е кратък. Тоалетните на автогарата чисти по немски еталон, но двете евро вход ми се струват прекалено. Продължаваме напред към Варшава. Остава още час и половина път.
Автогарата Варшава Заходня. Кшиштоф е тук и сигурно е отегчен до безкрайност от чакане. Закъснение - два часа и половина.Няма смисъл да се извинявам. Радвам се да го видя и той също се радва. Някога бяхме колеги и приятели от университета. После всеки пое по своя си път.
Варшава - 20 години по-късно. Звучи като заглавие от игрален филм, в който действието се развива в продължение на десетилетия. Понасяме се по широките улици със спортния Нисан, а аз с объркване откривам, че съм попаднала в непознат град и нямам никаква представа къде точно се намирам.
Очите ми са заслепени от пъстър фон, който се сменя с бясна скорост. Няма ги старите неуютни фасади, които излъчват хлад и униние. Рекламния афиш прелива като от рога на изобилието и запълва почти всеки квадратен сантиметър на стените, улиците и въздушното пространство. Надпревара, борба и конкуренция със средствата на визуалната сугестия.”Купи, вземи, имай и се радвай на живота” – апелират билдбордовете, плакатите и светлинните табла! Автомобилният поток запълва широката улица от край до край, но ние все пак се движим сравнително бързо.
- Сега всички са излезли да пазаруват за празниците, затова е такава тълпа – коментира Кшиштоф и натиска рязко спирачки.
Не е чак като в София, но и тук се шофира нервно. Може би защото е предпразнично…Чувствам се леко зашеметена и изгубена. Питам къде сме. Оказва се, че на булевард “Йоан Павел Втори”…Не си спомням за такъв булевард.
- Някогашният булевард Мархлевскего. Там остреща е моят Института.
Кшиштоф е археолог. Пред името му стоят научни титли, а зад него заглавия на научни публикации и книги. Пътува много по света. Чудо е, че го заварвам за малко във Варшава.
Вглеждам се в сградите и тротоарите. Мислено отстранявам пластовете от натрапчивия рекламен афиш. Изведнъж пред очите ми се избистря. Солидните сгради в сталински стил са свежо боядисани и разкрасени. Помня ги. Разбира се. Те са. Поемам въздух с облекчение. Вече знам къде съм. Варшава. Даже трамваите …
- … наистина ли са онези, старите?
- Старите са.
- Защо?
- Нали вървят. Защо да ги сменят.
След Втората световна война Варшава е била едно голо търнище - равно поле, покрито със строителни отломки и развалини. Подобно на Берлин градът е бил проектиран и строен съвсем на ново. Архитектите са разполагали с много пространство, но с малко строителен материал и работна сила. Широките улици и тротоари от епохата на соца все още са същите. Но капитализмът (които не търпи да има празно пространство/ се е вмъкнал между сградите, измислил е нови парцели и е започнал масово да строи.
 Небостъргачите Варшава, както и София е притегателен център за много хора от провинцията, които са дошли тук, за да намерят по-добро препитание и по-сносен живот. Строителният бум и пирамидата с недвижимите имоти и тук се вихрят, с не по-малка сила и страст. Нови жилищни блокове запълват някогашните незастроени площи. Възненавидения някога Дворец на културата (една красива и величествена сграда създадена в стила на московските небостъргачи) се губи в гора от нови лъскави стъклопакетни кули. За миг ми се струва, че се намирам във Фаранкфурт на Майн, а може би в Ню Йорк или в Манхатън…
- Това е новият бизнес център на Варшава - пояснява гордо Кшиштоф – А Дворецът вече не го мразят толкова. Всъщност не го мразят изобщо.
Вдигам поглед нагоре. Дворецът също е обновен, изциклен и лъснат. На покрива му греят празнични  светлини.
- Поколенията са се сменили. Младите не си спомнят онези времена. За тях това е просто история. Чували са от разказите на бабите си, че някога всичко е било евтино, че за всеки е имало работа и жилище от държавата, че не е трябвало да се работи като вол от тъмно до тъмно…Даже напоследък сред тях се заражда нещо като носталгия. Комунизмът и идеята за развития социализъм се възраждат…
Кшиштоф прави гримаса и спира да разказва. Тай помни Военното положение, танковете на улицата и генерал Ярузелски. Помни празните магазини, в които освен оцет и връзки за обувки нищо повече не може да се купи, помни галопиращата инфлация, опашките, купоните за основни хранителни продукти, мъчителните икономически реформи, политическите репресии, обществената фрустрация..
Беата ни очаква. Някога живеехме заедно в една студентска квартира. Не съм я виждала цели двайсет години. Сегашната Беата познавам само от снимките, от Скайпа и от разказите на общите познати. Не се е променила чак толкова. Е, малко е остаряла и напълняла, някоя и друга бръчка се е залепила на челото. И аз съм така, но това не е най-важното… Прегръщам я, радвам се да я видя, но тъгата по отминалото време пак тихо се обажда.
Беата е жена с кариера. Тя работи като мениджър в една фотографска агенция. Печели добре, и може да си позволи приличен живот по западните стандарти. Има собствено двустайно жилище и кола. Всяка година прекарва отпуската си в някоя страна с топло море. Главата и бъка от информацияТя чете много, среща се с интересни хора, пътува служебно и животът и е много динамичен. Не съм изненадана от успеха и. Винаги е била много енергична и целеустремена.
- Всички си мислеха, че от мене ще излезе нещо друго, а виж какво се случи – смее се Беата.
Тя е възпитавана традиционно. Отрасла е в малко никому неизвестно село край Шчечин. Навремето разправяше, че майка и я учела да е първокласна домакин, съпруга и майка на три деца..
- Това със съпруга и децата нещо не се получи – казва Беата тъжно.
Тя все пак не губи надежда, че някой ден ще успее.
Днес полякините не раждат както някога. Колкото и парадоксално да звучи през осемдесетте години, времената на най-дълбоката криза в Полша имаше бейби-бум. В онази смутна епоха хората се бяха затворили в черупката си и бяха се отдали на семейството. Тогава Католическата църква имаше силно влияние, защото бе поела ролята на политически опонент на властта. Католицизмът стимулира и поощрява създаването на семейства и деца. В известне смисъл хората правеха деца, за да протестират срещу комунизма. От друга страна сработваше и здравия инстинк за оцеляване на вида, типичен по време на криза. След промените се отвориха много нови, непознати до тогава възможности. Професонална изява, финансова независимост и стабилност, консум и нови хоризонти бяха някои от съблазните на капитализма, които накараха нашето поколение (на сегашните хора на средна възраст) да отложи за по-късно обвързването с брак и създаването на деца.. Времето минаваше и един ден май запчна да изглежда, че е нещо сме проруснали.
- Има още време – успокоявам Беата, но не съм толкова убедена в думите си.
Тя готви превъзходно. Жалко, че не мога да опитам от цялото и кулинарно творчество, защото съм на йогийска диета. По принцип в полската кухня има разнообразие от супи, задължително се яде месо със сос, риби, картофи, кнедли и кисело зеле. Заради мене Беата е направила постни спагетти обилно посипани с майоран / често употребявана подправка/ и кашкавал.
Вечерта прекарваме в и спомени и разкази за отминалото време. Не можем да се наприказваме, а вече преваля полунощ. Не мога да си позволя още една безсънна нощ. А и Беата ще става утре рано, защото заминава при семейството си в Шчечин.
Великата събота.
Пешеходната разходка в обновения център на Варшава започва от Краковские Пшедмиешчие. Някога това беше основна транспортна артерия на града. Гъмжеше от коли и автобуси, ставаха задръствания. Издигаха се кълбета отровни газове и смърдеше на бензин и изгоряла нафта..Сега е пешеходна зона. Широкият тротоар се е нанесъл върху улицата. Оживено е, както винаги. Магазините са отворени, въпреки че денят е предпразничен.. Даже слънцето проблесва зад фасадите и облаците..
Варшава не е от най-слънчевите градове на Европа. Тук небето е по принцип сиво, заоблачено и виси ниско над земята. Когато все пак се проясни, синия цвят е блед и носи в себе си мраморната студенина на севера. По всяко време на година се усеща едни лек ветрец, който идва от Висла. През зимата, когато температурата падне много ниско, ветрецът реже като с нож..но сега почти не се усеща.
Влизам в двора на университетския кампус и не мога сдържа възхищението и удивлението си. Това ли е някогашният мръсен, запуснат и непреметен след поредната протестна, политическа стачка двор? Там където на времето висяха одърпани плакати с отчаяни апели сега е поставено прилично информационно табло с плакати за студентски екскурзии, специализации и курсове. Там където сърдитите студенти клечаха с дни върху туристически матраци и спални чували в знак на протест, сега се зеленее равно подкосена трева. Дърветата и храстите са старателно подкастрени, даже има саксии с теменужки. Фасадите на отделните факултети блестят белосани и едва сега /след повече от двайсет години/ забелязвам, колко са красиви и изящни. Може би така изглеждат Оксфорд или Кембридж… Харвард или Хайделберг…Става ми малко тъжно, че моето студентство съвпадна с размирните времена на Полша. Остава ми утехата, че в такива времена се трупа повече знание и жизнен опит…Чувам се, че въздишам…
Излизам отново на Краковские… и поемам надолу към Плац Замкови и Старе място. Тук е истинската сърцевина на града. Туристическата атракция на Варшава от десетилетия наред. Наистина, нищо не се е променило. Същите тесни павирани улички с малки бутици за сувенири, антики и балтийски кехлибар. Пъстрят, излъскан площад, с ресторанчетата и малките сладкарнички. Даже художниците с акварелите и дърворезбите са още тук…И даже файтонът с кончетата.. Ако някой от туристите случайно иска да направи едни кръг по Старувката / Старе място/. Изведнъж времето се връща назад и аз отново съм на двайсет и две…Вървя по паважа , оглеждам силуета си в стъклата на витрините и си наслаждавам но илюзията. Нещо в душата ми ликува. Успяла съм да излъжа посоката на времето и да я върна в обратната посока. А може би лъжа просто себе си, но какво значение има, щом тази лъжа ме прави щастлива..
Влизам в едно от магазинчетата. Трябва да купя спомени.Момчетата ще чакат да им занеса някаква дреболия.. Великден е. Харесвам за тях две малки иконки. Продавачът ме заговаря… Ей така, за времето, за празниците, за моите деца…
Поляците, за разлика от българите са много любезни и много държат на добрите обноски. Спомням си, че някога беше абсолютно задължително на дамата да се отвори вратата, да и се държи палтото, да и се целува ръка за поздрав. Може би по-възрастното поколение, доколкото е останало, все още практикува този маниер на светско поведение. Младите са една идея по-сдържани, но добрият тон си остава добър тон. Целувките също. По три пъти на посрещане и три пъти на изпращане. . Все едно дали сте приятели от двайсет години или се познавате от преди секунди.
След малко имам среша с Кшиштоф. Междувременно искам да мина през няколко книжарници. Времето ме гони безпощадно. За петнайсет минути е невъзможно да изровя най-интересното и най-актуалното от книжния регал. От припряност и бързане не мога да се концентрирам, раздвоявам се между желанието да разгърна всяка интригуваща корица и планът да търся определени заглавия и автори… Купувам си последните разкази на Вишневски. Струва ми се скъпо. След като съм отново на улицата се сещам, че цените са в злоти…И все пак …
Вече не си спомням как се отиваше от другата страна на Висла. Имаше няколко моста, които бяха в нескончаем строеж, ремонт, или направо затворени. За да отида на гости на Кшиштоф трябваше да пътувам дълго. Днес над реката висят нови мостове - големи, солидни и модерни. Толкова съм впечатлена от новата им архитектурата им , че не мога да ги свържа с никакви стари спомени. Не си спомням как изглеждаха някога, не си спомням дали съм минавала оттук. За секунда ми се струва, че не съм във Варшава, а някъде в Сан Фрациско, Лос Анжелис или по големите мостове на Америка.
Грохов се намира от северната страна на Висла. От край време се води за краен квартал. Благодарение на новите мостове и пътища до там се стига лесно и бързо. А някога “пътешествието” траеше поне час. Беше незастроено, голо поле с няколко главни улици и жилищни блокове между тях. Не мога да открия големите празни улици. Самотно стърчащите сиви ЕПК са се уплътнили. Превърнали са се в лабиринт. Странно, но не изглеждат вече сиви. Между тях се зеленее добре поддържана трева, подрязани храсти, дървета. Има детски площадки и няма улични кучета. Има нови павирани тротоари и няма кал и дупки. Щеше да е хубаво ако така изглеждаха софийските “Младости” и “Дружби”… Чудя се какво пречи.
Кшиштоф иска да ми покаже забележителностите на своя квартал. Главната улица, пазара, парка, площада, църквата…
В събота се освещават великденските яйца. Слагат се в малка кошничка заедно с парче хляб, кашкавал, колбас и нещо сладко. Кошничката е украсена с цветя и е покрита с дантелена салфетка. Пред кварталната катедрала са изложени големи маса. Наоколо се е струпал народ. Всички са поставили кошничките на масите. Тук става освещаването, поръсването със светена вода, прочитането на празничната молитва за здраве и успех..
Свещеникът е млад. Едва ли има двадесет и пет години. Голобрадо момче, а вече духовник. Не мога да се начудя.
Полша е католическа страна. Може би най-католическата в Европа. Някога църквата беше част от политическия живот - опонентът на комунизма, авангарда на контрареволюцията, мъченикът, поруганият, преследваният. Беше носител на вяра, надежда и упование, на също и на манипулация, скрити интереси, жажда за власт. Карол Войтила (Папа Йоан Павел II) все още е национален герой, посмъртно. Той олицетворяваше една епоха, чиито завършек съвпадна по случайност с неговата физическа кончина. Сънародниците му все още го обожават и почитат. Във всяка църква виси негов портрет. Днес църквата не присъства чак толкова осезателно в политиката, но съвсем не се е отказала от здравите си позиции в обществото. Гласът на “Радио Мария” се носи в информационния ефир и съвсем не му липсват слушатели и привърженици.
Беата е изненадана от намерението ми да отида на празничната литургия в събота .
Пита ме откога съм станала религиозна и ме гледа с подозрение и учудване.
За образованите и светските хора думата “религиозен” очевидно вече не се ползва с добро име. Не съм религиозна, но напоследък ме интересува човешкия дух и неговите верски превъплъщения. Приемам религията като антидот, като противопоставяне на материалния свят, който днес безпощадно ни обсебва, изнудва ни да му станем роби, кара ни да забравим за Бога и доброто начало.
Кшиштоф е настинал и подсмърча, но не може да наруши традицията. От осем години идва винаги на този ден в катедралата Св. Мартин на Старе място, за да участва във Възкресението.
Била съм тук и не веднъж…просто, за да позяпам, да си почина, или от любопитство - да разбера защо се тълпи народът. Когато се сливах с множеството разбирах, че съм попаднала в мероприятие на опозицията. Хората идваха заради онези относителни и неясни в много тоношения понятия като “свобода” и “солидарност. Тук под чадъра на църквата можеше да се излее на висок глас премълчаната болка, а вярата в Бога се сливаше с вярата в по-доброто утре.
Сега вече е утре. И хората се тълпят отново, но само за да вярват в Бога.. Няма ги лозунгите, френетичните, изпълнени с изпепеляваща страст политически речи, няма я екзалтацията на борбата и фрустрацията от безсилието. Изглежда църквата в Полша е влязла в своята истинска роля.
Навън е тъмно, в вътре горят свещи и е претъпкано с народ. Местата на пейките са заети. Пълно е смлади хора. Млади момчета и момичета на студентска възраст. И ние все още минаваме за млади, въпреки че от нашите студентски години са се изнизали две десетилетия. Ще стоим прави и ще коленичим на каменния под, докато се четат молитвите. Пред олтара са строени важни сановници, облечени в празнични бели одежди . Ритуалът започва. Звучи орган, народът пее и звуците се носят тържествено по високите тавани. Всичко започва от Сътворението. Битие - глава първа.
(Следва)
“Не яжте моцарела внесена от Кампания. Тя е токсична. Съдържа канцерогенни вещества, заради боклука, който гори по улиците.”
След дъжд качулка! - въздъхвам примиренчески и изключвам радиото. Все едно от нещо се мре рано или късно.Това е част от живота. Е, по-добре по-късно…
А моцарелата дето си я купих в Неапол и дадох за нея цели три евро си я биваше! Леле как си я биваше. И на Руди исках да занеса, но ченгетата на летището ми я конфискуваха. Забранена била, по съображения за сигурност. Била течно вещество, в което може би съм скрила експлозив. Мислех, че си правят майтап, ама такъв бил законът. Смешен, не смешен, трябва да се спазва.
Все пак, не си мислете, че съм отишла в Неапол, за да се наям или да си купя моцарела. Това бе просто оригинална идея за сувенир. Истинската ми цел бе да поразгледам Кампания, да пообиколя старите градове и с малко закъснение (от двадесет години) да отбележа като “зачетено” едно пътуване с научна цел.
На летището в Неапол се чувствам като у дома. Струва ми се , че съм на летище София отпреди десет години. Малко, тясно , старо, мръсничко и одърпанко, като радневската автогара. Мила родна картинка.
Очаквам да ме лъхне горещ средиземноморски въздух в средата на февруари, но щом излизам на улицата решавам, че е по-добре да остана със зимното яке и да не се преструвам, че ми е горещо, както правят амбициозните туристи от северна Европа. В Кампания съвсем не е така топло през зимата, въпреки че никога не пада сняг .
Автобусът за Пиацца Гарибалди чака пред изхода. Малко ми е странно, че съм сама - без организирана екскурзия, без спътници, без Руди и децата. Аз определям програмата и маршрута, аз разпределям времето. Три дни и половина не е много, но във всички случаи повече от нищо.
Неапол е шумен, забързан и хаотичен.Улиците са мръсни, непреметени и разбити. Уличното движение е един невъзможен ужас, в който не е ясно кой в кое платно кара, на къде завива и за къде тъй трескаво се е разбързал… Фасадите на сградите са в осрано жълт цвят, който някога е бил охра, оранжево или жълто. Прахът и бензиновите отпадъци са полепнали и са променили цветовете.. Мазилката е олющена и занемарена, но по балконите жизнеутвърждаващо се ветрее шарено пране. Небето е синьо и безоблачно, грее слънце и зеленеят палми и затова общия пейзаж излъчва една почти идилична романтика.
Пиацца Герибални прилича на вавилонското стълпотворение. Хора с най-различни цветове на кожата - негри, монголоиди и всевъзможни пришълци от третия свят се опитват да продават боклучави джунджории. Между сергиите прехвърчат гълъби, префучават забързани мотористи ( направо върху тротоара), гъмжи от тълпа.
Хотел Прада е на една от пресечките - тясна уличка покрита със сиви масивни павета. За да стигна до входа, трябва да направя няколко рисковани пресичания на улици. Нищо, че има светофар и нищо, че свети зелено за пешеходци. Шансът да бъдеш прегазен, премазан или най-малкото блъснат ми се струва огромен.
Знам как изглеждат три звезди в италиански хотел. Доста по-зле отколкото в български. Нямам големи очаквания за лукс, затова и не съм особено разочарована. Стаята е малка, мебелите трябва да минават за старинни, но всъщност са просто стари и като допълнителна екстра са покрити с прах. Особено съм впечатлена от нощната лампа – изглежда на току що изровена от иманярите. Бронзова, покрита със зелена патина, която се лющи и оставя прах. Въпреки това лампата не изглежда нито старинна, нито ценна. Вероятно е лежала забравена по влажните мазета. Натискам копчето и с изненада установявам, че свети.
Чичкото на рецепцията едва срича на английски, но любезно ми подава план на града и албум със забележителностите на Неапол. Албумът трябва да върна, а планът ми е подарък от хотела. Като една типична жена съм доста зле с ориентирането. Но когато държа карта в ръцете си няма страшно да се изгубя. Чичкото пита доволна ли съм от стаята, а аз не мога да отвърна невъзпитано на любезният му жест и да му кажа, че не съм. Е, има малко мухал, банята смърди на запъртък, а по мебелите има прах и от лампата се лющи патина, а улицата е адски шумна. .. и….Но освен това съм впечатлена, че на балкона има цветя, че стените са облепени със свежи, весели тапети, че картината, която виси на стената срещу леглото е истински шедьовър от неизвестен художник, а старинната бронзова лампа свети. Такава атмосфера, такъв уют ! С две думи - възхитена съм и съм много, много доволна. Thank you very much!
Чичкото отдъхва с облекчение, защото всички италиански хотелиери със сигурност са на ясно, че нивото на трите им звезди никак не е там където им се ще. Усмихва се мазно и ми пожелава приятно разглеждане на Неапол.
Стискам здраво планът в ръка и се понасям към Националния музей, който трябва да е съвсем на близо и даже може да се стигне пеша.
Десет евро за входен билет ми се струва малко прекалено. Но нали затова съм дошла в Неапол, за да разгледам музея. Плащам си и влизам.Струва ми се, че наоколо няма жива душа. Фоайето е празно. Величествено,масивно стълбище от мрамор води към втория етаж. Отбивам в дясно и попадам в лапидариума. Каменни саркофази с изящни барелефи запълват плътно портика на вътрешен двор. Вървя бавно и съзерцавам. Двама младежи се суетят пред един от тях. Със статив, камера и огромен лист бял картон се опитват да хванат играта на на светлината и сянката и да уцелят най-подходящата им комбинация за снимка . Изведнъж се завихря силен вятър, слънцето изчезва за секунди, притъмнява и от небето лисва порой. Принудена съм да избягам на топло и сухо. Портикът не е достатъчно защитен, за да ме опази от внезапната буря. Този път фоайето е препълнено. Почти няма къде да се мине. Пробивам си път с усилие, за да стигна до каменното стълбище. Тълпят се млади хора . Може би ученици а може би студенти. Откакто прехвърлих четиридесетте вече трудно правя разлика между двете възрастови категории. Всички ми се струват млади, много по-млади от мен. Сега разбирам, защо миналата седмица една баба в автобуса ме попита в кой съм клас. Колкото повече човек остарява толкова повече губи представа за възрастта на по-младите от него индивиди. Долавям реч на различни езици. Френски, италиански, немски, английски, малко руски ..Французите са много шумни, дори по-шумни от италианците. Заглеждам се в лицата им. Търся красивата изтънченост на портретите от прочутите френски живописци в началото на миналия век. Нещо не ми се връзва картината . Тези хора са тъмни, нискочели и доста далеч от представите за европейската бяла раса. Зад мене се носи кръшен момински смях. Няколко момичета в яко назрял пубертет се хилят необуздано сякаш пред тях стои не прочутата мраморна статуя на Херакъл Фарнезе, а изплезена маймуни от кварталния зоопарк. Групата, с която се движат има непринудено простоват вид. Отдалече се вижда, че са американци, дошли да близнат малко европейска култура. Може би деца на богати родители, които учат по скъпи колежи. За Америка Европа е върхът, както и за Европа Америка е върхът. Мит с огледално отражение, за да има някаква надежда, когато от едната страна на океана стане много гадно за живеене.
Лазя бавно към стълбището, с риск да бъде прегазена от нечия напориста младост. Искам да се добера до залата с мозайките и фреските. Чувствам трептене под лъжичката, сякаш ей сега сегичка ще се изпълни една моя младежка мечта. Тук е всичко, като изрязано и подредено от учебника - и скелетът от Херкулан и натюрмортите от плодове и птиците и змиите и бронзовият Фаун от едноименния дом в Помпей. Народът се тълпи пред мозайката с Александър Македонски. Не мога да се доредя да си щракна и аз няколко кадъра. Първо французите са тук, после някакви японци, а после и група кротки немски пенсионери. Заслушвам се в беседата. Това тук е оригиналът. Онова там в Помпей е само копие. Това тук е само фрагмент. Как е изглеждала композицията изцяло показва реконструкцията на съседната стена. Мозайката е направена от безброй дребни, разноцветни, глазирани квадратчета. Няколко милиона! Немските пенсионер поклащат глави с изумление и възхита “Ah sooo!” Правя още един кръг на залата, да не би нещо да съм пропуснала, а после и още един.
Да стигнеш до погребаните градове под Везувий изглежда лесна задача. Хващаш електричката на Circum Vesuviana и си там. Само да не беше тази стачка.
- Streik!- изрича чичкото с билетите и безцеремонно ми хлопва гишето под носа без да дава повече обяснения. Обидена съм на късмета си. От двайсет години мечтая да видя Помпей и Херкулан. Тук съм днес и утре. Вдруги ден отлитам. И какво, дошла съм за тоя дето не духа?
Обикалям ЖП гарата в Неапол, взирам се напосоки в разписанията на заминаващите влакове и чакам да ме озари спасителната идея. Самата гара малка, мръсновата и мизерна. Напомня ми с нещо Централна гара София от годините на бушуващия преход. Ще ми се да се омитам час по-скоро преди да са ме убили, окрали или нещо от сорта.
Зад гърба си чувам глас. Някой се опитва да ме заговори на английски. Някакъв момък ме пита дали случайно не пътувам за Помпей. Не, още не пътувам но бих искала час по-скоро и ако той ми подскаже как ще съм благодарна. Момъкът се казва Риналдо. От Неапол. Тук роден и тук отрасъл. Докато се усетя вече съм се запознала с него. Риналдо пуши и не спира да говори. Студент по биология. Отивал в Помпей, на някакво опитно лозе. Пишел магистърска работа за античните сортове грозде по римско време. Събирал материал. Аха, кимам с глава силно заинтригувана, както от начина за стигане в Попей така и от античните сортове грозде.
До регионалния експрес има още два часа. В разписанието пише, че минава през Помпей и даже спира. Ще си отчакам. Риналдо предлага разходка по Неапол. Ще ми покаже площад Гарибалди в детайли и рибния пазар, ще убием времето, иначе трябва да висим на гарата. Не знам за каква ме взема, но с малко повечко фантазия мога да му бъда майка. Освен това не съм богата западна туристка, фрашкана с кинти и копнееща да забърше ваканционна любов.” От БГ съм, казвам, харесва ми в Неапол. По беднотия и мръсотия съвсем, ама съвсем ми напомня родината.” Риналдо не се впряга никак. Даже е развеселен. “Ахааа, България! Моя брат прави бизнес във Варна. Пътува там всеки месец. Имало страхотни момичета! Евтинджос! “ Да, българските курви са известни с ниските си цени. Сега сме квит. Риналдо ми напомня с нещо онези нашенски момчета, дето едно време им викахме гларуси. Висок, мургав, строен, живи интелигентни очи, бемка на бузата.. Дамите дето си падат по южняшки типове сигурно могат чудничко да си изкарат с него. Но аз… Аз съм тук зради руините. Младостта на южна Италия някак си не ме интересува.
Измъкваме се от гарата и Риналдо ме повлича из тесните улички. Той не спира да говори. Направо пее, като актьор от филм на Фелини. Английският му е много добър, като на професионален екскурзовод направо..
Не мога да откъсна очи от шарените петна дето се ветреят. Всъщност без тях сградите щяха да изглеждат тъжни и неодушевени. Прането е колоритът на Неапол. “Защо прането виси навсякъде по фасадите на къщите”, питам Риналдо. “Защото трябва да изсъхне” ми отвръща той. Железен аргумент. Подиграва ли ми се? “А този облак прах и бензин дето се носи нагоре? Какво остава за чистотата?” “Няма друг начин!”, отвръща разсеяно Риналдо и сменя темата с по-абстрактни неща.
Бръщолеви нещо за история. Много народи са минали оттук. Завоеватели и победители. Френски крале и династии, испански пирати, африкански нашественици. Неаполитанският диалект е смесица от френски, испански и преобладаващ италиански. “Тези от север почти не ни разбират -заключва Риналдо с очевидна гордост.
Вървим по тротоара, но аз си имам едно на ум, че не съм на безопасна територия. Край мене профучават моторизирани в кожени дрехи и шлемове. В тесните затълпени улички моторът е практично средство за бързо придвижване. Мотористите са важна съставна част на неаполитанския транспортен хаос и хич не се интересуват от сигурността на пешеходеца. Най-важното за тях е да са бързи и те да минат първи.. Старая се да не стъпя в някоя кална локва, дупка в паважа или кучешко изпражнение. Носът ми долавя смрад на прясна риба. “Обичам тази миризма”, възкликва Риналдо. “Мирише ми на лято.” А на мене ми смърди, казвам си на ум и понечвам да запуша с пръсти ноздрите си . Но гледката е наистина внушителна. Толкова много видове “frutti di mare” не съм виждала никога през живота си. Миди, охлюви, рази, октоподи, звезди и какви ли още не морски създания, предопределени да красят трапезата. Риналдо започна да ме будалка с някаква коледна рецепта “Спагетти по неаполитански с миди”. Не си падам никаква кулинарка. Направо съм бездарна. Отдавна не се опитвам да се изявявам с гозби, защото си знам, че съм безнадежден случай. Пускам мидите покрай ушите си.
После излизаме на битака. “Купи си евтини дънки”, подканя ме Риналдо. “Само за седем евро. Като истински са, виж.” Усмихвам се уклончиво. Не съм по парцалките. В гардероба си имам 2 чифта дънки. Едните са ми любими и другите, които са за смяна докато любимите се перат. Продавачите на битака са предимно чужденци. Пришълци от къде ли не. Ако си поставя за цел сигурно мога да открия и някоя БГ-сергия. Битакът си го бива. Може да се купи всичко каквото ти побира акъла. От клечки за зъби до последен модел лаптоп. Риналдо не се отказва от идеята да ме облече от тук. “Купи си маратонки. Три евро, какво му плащаш!” Да, тези на краката ми изглеждат доста съдрани. Нося ги от пет години, но ми вършат работа. Не, че съм скрънза. Просто съм на друга вълна. Искам в Помпей.
Гледам си часовника и се опитвам да внуша на Риналдо, че е време да се запътим към гарата. Тъкмо излизаме от алеята със сергиите, върху ни се изсипва манифестиращо шествие. Стъписвам се.” Тези пък какви са?” “ Стачка!”, отвръща Риналдо. “И какво искат?” Е, как какво? Работа, пари, по-добър живот. Това искат хората навсякъде”.
Вливаме се в тълпата и се понасяме напред под шумните възгласи. Не разбирам нищо. Участвам като статистка. И аз искам хляб и зрелища, panem et circenses /лат./. От две хиляди години едно и също. Отнякъде се чува полицейска сирена. Е, сега остава да отнеса и малко бой от неаполитанската полиция. Няма страшно. Демонстрацията е легална и разрешена. А аз искам да изчезвам оттук. Искам в Помпей.
На перона Риналдо пали цигара. Много пуши! Всички наоколо пушат. Мирише на метал, на тютюн и пот. Като в родното БДЖ. Южна Европа. И глобализацията е тук ни при чем.
Най-сетне сме се настанили удобно във вагона. Изваждам пътеводителя с намерението да почета докато трае пътуването. Надявам се Риналдо да ме остави малко на спокойствие. Но той се настанява до мен и започва да разказва за лозята дето ги изследвал. Значи, гроздето сега не било като гроздето едно време. Сокът на сегашното бил течен, и кисел. А по римско време сокът на гроздето бил флуиден, като мед и много, много сладък. Впечатлена съм. Риналдо млъква за секунда.
Вагонът е препълнен. Хора всякакви. Група работяги, които се карат нещо на висок глас, млада жена с млечно бебе, малко като кукличка, възрастен мъж, от който се носи смрад на пот, раздърпана старица, която едва крета, но и тя е поела на някъде. Някакви японски туристи ме питат дали са се качили на правилния влак и сочат пътеводителя в ръцете ми. И те са за Помпей. В правилния сте. Напред!
Вече не сме в Неапол. Но градския пейзаж си остава непроменен. Кампания е една огромна метрополия. Градовете са долепени едни до друг и няма нито даже сантиметър празно пространство.
Рикардо разказва за себе си без да го питам. Непринудено, ей така все едно на стар приятел, когото не е виждал отдавна. Баща му вече бил възрастен, но още практикувал като лекар, защото трябвало да изхранва девет гърла. Майка му домакинствала в къщи и се грижела за седемте деца. Рикардо имал щастливо детство с много игри. После станало по-трудно. А сега направо тясно и непоносимо, затова Рикардо искал да замине някъде надалеч. Може би в Рим или Милано. А може би в чужбина. Ех, младост. На неговите години светът е широк или поне така изглежда.
Влизаме в тунел, а после изведнъж от дясно лъсва морето. Слънцето е зад него. Водата изглежда като равномерно нащърбена, стъклена повърхност.
Това там е остров Капри сочи Риналдо към тъмното петно в морето. Капри. Островът, където император Тиберий прекарал уж доброволното си изгнание. Убежище, където се крил от узурпатори и конкуренти. Сега там се белеят вилите на баровците от цяла Италия. Сигурно са останали и някакви следи от Тиберий, но този път ще се размина с тях.
“А къде са вилите на кръстника?” Питам на шега. Но Риналдо ме поглежда, сякаш съм изрекла нещо неприлично. Той слага пръст върху устните си и ми дава знак да мълча. “Това е тайна, казва той, но всички знаят”. “А кой е кръстникът”, питам шепнешком, спазвайки инструкцията . “Не мога да ти го кажа. Това е тайна. Фамилията която сега управлява.”..Риналдо засича.” Всички знаят името и, разбира се , но не е позволено да се изговаря публично. Опасно е, опасно е..”. И за първи път замлъква наистина.
Най-сетне тишина и спокойствие. Мога даже да надникна в пътеводителя. След десет минути сме на гарата в Помпей. Риналдо вади цигара да запали, но няма кибрит. Японците вече са нарамили раниците и фотоапаратите и са се строили пред изхода на вагона.
“До разкопките ще стигнеш лесно. Минаваш край катедралата и завиваш на ляво и после… ще питаш ще ти кажат.”
Вече сме на гарата.Опитвам се да се сбогувам. Редя тирада от благодарности и благопожелания за днешния ден и бъдещето. Риналдо ме гледа странно.
- Няма ли да се срещнем довечера? Каня те на вечеря. <!–[endif]–>
- На вечеря…- повтарям аз като ехо, а в главата ми се въртят спешни варианти на елегантни откази и извинения. <!–[endif]–>
Егото ми е поласкано до безкрайност. Но не мога да приема. Нито пък да си призная истината. Ринардо все пак ме бе преценил грешно. Бе прекалено зает да ми разказва за лозята и виното, за Неапол, Кампания, спагетите с миди и баровците от Корфу.
Прощавай Риналдо. Аз не съм твоята компания за вечеря. Нито за след това.Аз съм тук заради руините.Но…Благодаря ти, все пак, че можах да погледам с твоите очите живата душа на Кампания.
В моите представи Берлин трябваше да е сив, мрачен и студен. Фасадите трябваше да се олющени, улиците трябваше да са непреметени и по тях да скитат просяци, социални отрепки и забрадени с шамии азилантки. Спирките трябваше да са опикани, надраскани с неприлични думи и олепени с обяви “купувам-продавам”. Сградите трябваше да подтискат, да напомнят за разрухата от няколко епохи, за пожарищата, гоненията и смъртта.
Преди да предприемем тази екскурзия бях виждала Берлин само на кино. На черно-бяло кино, където героите крещят екзалтирано под сянката на хитлеровите знамена или се блъскат като стадо освирепял добитък за да проникнат в “обетованата земя” отвъд Стената. Дори от игралните филми за Берлин лъха хлад, тъга и меланхолия, а краят е печален или просто липсва.
Влакът
Не предполагах, че Берлин е толкова близо до Бавария – изходната точка, от която тръгваме. Само на 5 часа път с Интерсити експреса, т.нар. ICE.
Вагонът е препълнен с осита, които се прибират по родните си места в края на Страстната седмица. Млади хора в разцвета на силите си. Новата генерация на старото ГДР. Те не обичат да ги наричат “осита” , те не обичат и новата родина, в която са мигрирали. Чувстват се чужденци, натрапници, бедни роднини в онази по-хубавата Германия, която някога са гледали от каталозите, с която някога са пълнели мечтите си. Те са тук тялом, заради работата, заради по-голямото жилище или заради по-лъскавата кола, но духом те са в ГДР и си ходят там винаги, когато се отвори първа възможност. Затова сега и влакът е препълнен.
Трябва да раздигнем някакъв задрямал италианец и да му обясним, че е седнал на нашите запазени места. Той не разбира немски, но схваща какво се очаква от него. Очевидно е обиден задето сме му строшили хатъра. Никой не обича да става, за да седне друг на неговото място!
Децата се радват на пътешествието с влак точно два часа. После ги навестява скуката, а после идва и бесът. Програмата е пълна - четири разходки до тоалетната, всички възможни кутии за боклук се отварят, трите пакета с бисквити са опустошени и под масата всичко е в трохи. Аварийното чукче е особено привлекателно, интересно как ли действа.”Мамо дали може да фраснем стъклото, да видим дали ще се счупи”, пита сериозно малкият и после ми вдига скандал, че му отказвам. За щастие точно в този момент началникът на влака обявява, че пристигаме на централна гара Берлин. Мятаме раниците на гръб и поемаме с откривателска страст “пълен напред”.
Новата гара
Гарата в Берлин е една истинска легенда на днешния ден. Любима легенда на политици, финансисти и журналисти, създадена и предъвквана от тях самите. И не за друго, а защото сградата е съвсем, съвсем нова и вътре са наляти тежки милиони държавна пара. Красива е, няма спор! Лъскава! Стъкло, метал и гранит, бляскави магазини и табели, безбройни нива с релси по които пристига и заминава огромна тълпа пътници. “Обърни внимание на тавана” – сигнализира Руди. Той както винаги е в тренда и е прочел и дочул повечко от мене. “Това е най-скандалната част от гарата. Архитектът е дал под съд изпълнителите, защото не са спазили проекта му и така са развалили цялостната концепция. Освен това са накърнили представата му за красота и естетика. Иска да му плащат Schmerzgeld т.е. обезщетение”.
Какво му е на тавана? Изглежда съвсем прилично - елипсовидни касетони, в които се забиват носещите колони.
“Грозен е, наистина е грозен!” опонира на мислите ми Руди , а после тръгваме из лабиринтите от коловози, перони и ескаватори, за да открием къде спира С-банът.
Той е точно какъвто очаквам: стар прашен и мърляв. Реликва в движение от епохата на ГДР-то. Понася се напред със светкавична скорост и изведнъж от тъмния коловоз излизаме в светъл коридор от високи монументални фасади. Вече сме в сърцето на града.
“Ето това е Берлин, любувай се!” – подканя ме Руди с тон на опитен екскурзовод, макар че е бил тук само веднъж, преди повече от двайсет години.
Не мога. Картинката се сменя някак си много бързо, размазва се от шеметното движение и не мога да я обхвана със сетива.
Хотелът
Motel One е олицитворение на немската пестеливост, прагматичност и понятие за добра хигиена. Цените са поносими, стаите са скромни, никакви излишества, но в същото време има всичко необходимо. Вратите се отварят с шифър, а персоналът е изключително любезен. Във фоайето и между етажите има движение и се говори на всевъзможни езици.. Клиентелата очевидно е от цял свят. Нищо чудно, че веригата Motel One преуспява и строи още два хотела в Барлин.
Гледката от прозореца е родна и нашенска. Панелен хотел на девет етажа, с остъклени тераси и сателитни чинии. Руди се умилява, но времето ни гони, затова хвърляме багажите и поемаме навън с пътеводителя в ръка.
За дисциплината
Веднага щом излизаме на улицата разбираме, че няма да е лесно да обикаляме и да разглеждаме. Дечурлигата веднага захващат дуднеж. Студено им било, спяло им се, уморени били и изобщо смятали да ни съсипят пешеходния маршрут и цялата екскурзия в Берлин. Правим се на маймуни, раздаваме бонобонки и дъвки и разказваме съчинени набързо “врели-некипели”, за да има движение. Руди е демократ, филантроп и изобщо “мека Мария”, затова децата често му се качват на главата. Тогава се налага аз да поема възпитателния процес в ръце, да вдигна децибелите, да размахам заплашително с пръст и да поставя реда и дисциплината по местата им.
Берлин е свободен град. Какви ли не тирани и деспоти е видял, понесъл и надживял и може би забравил. Дали децата усещат тази свобода дето се носи във въздуха по широките улици? Не обръщат внимание на суровия тон.Моята хард-педагогическа платформа тук увисва в нищото. Първият обект, който трябвало да посетим бил детката площадка или в краен случай McDonalds! И то сега! И то веднага!
Не ни оставя нищо друго освен да се правим на разсеяни. Първата спиркавсе пак е:
Еврейският музей
Ако сте антисемити, наци или фашаги – няма какво да дирите тук. Всъщност ако сте такива няма какво да дирите на свобода, а мястото ви е зад решетките, на хляб и вода и повечко бой с тояга. Но ако сте нормален човек, с нормално отношение към света, историята и различните етноси, ще прекарате няколко незабравими часа. Ще имате възможност да се почувствате изследовател, почитател на Кабалата, Талмуда и Тората, а също и бежанец, преследван, осъден на смърт или спасен. Откровено казано, музеят не блести с някакви особено импозантни експонати, но психологическото му въздействие бърка дълбоко в душата и оставя врязан спомен..
Трябва да чакаме петнайсетина минути на опашка, за да се доберем до входа. На всички еврейски места в Берлин (няма значение дали става дума за синагогата, Мемориала на загиналите или музея) стои охрана и проверява, все едно има сигнал за предстоящ въздушен атентат. Катарамите на ботушите ми пропищват силно, докато минавам през скенера. Мъж в униформа и металодетектор ме придърпва настрани, за да ме претърси за оръжие. “Чиста” съм, мога да заповядам “на борда”.
Няколко дълги, тесни коридора символизират различните посоки и различните еврейски съдби по време на войната и след това. Едни са успели да се доберат до пътя на спасението с безбройните му дестинации, други са попаднали в лагерите на смъртта, откъдето малцина са успели да излязат живи.. Портрети и вещи на загиналите са напъхани в малки невзрачни ниши по стените. Идеята май е взаимствана от римските катакомби. Млади и стари, мъже и жени, образовани и невежи, бедни и богати, щастливи и нещастни. От хората в нишите останала някаква снимка, накаква вещ, някакъв документ, някакво писмо. Всички те имат една участ – убити. Убити просто защото са евреи.
Бях чувала, че тръпки по гърба ти лазят като влезеш в импровизираната газова камера, която се намира в дъното на единия от коридорите. Ако трябва да съм честна, не ме полазват тръпки! Но не защото съм дебелокожа и безсърдечна, а защото знам за какво става дума. Вдействителност, хората някога не са били наясно до последния момент къде ги водят и какво ги очаква там. Елементът “изненада” е правело гибелта им още по нелепа, чудовищна и омерзителна. Чувствам, че се задушавам и искам да изляза навън.Веднага!
Поемам по другия коридор. Огромни карти на континенти , морета и имена на градове ми подсказват, че съм по пътя на бягството и спасението. Америка, Африка, Австралия и Океания…и разбира се златния Йерусалим. Вратата в края води навън, към спасителния Екзодус, тук грее слънце и растат маслинови дръвчета, тук е обетованата земя – Ерец Исраел.
Голяма стълба кани посетителя да се изкачи нагоре и да се гмурне в истинския пълноценен живот на еврейството. Тук няма мракобесничество, страх и битка за оцеляване. Тук е приветливо, жизнерадостно и осветено, някъде звучи игрива еврейска мелодия.
Раждане, живот, наука и просвета, пари и бизнес, изкуство и занаяти, религия, мистика, магия, възходи и падения, старост и накрая смърт. Както във всеки човешки живот, както във всяка култура, както сред всеки народ. Какво прави евреите по-различни от нас? Защо те се смятат за по-различни и по-особени от нас? Може би за по-добри, по-човечни, по-надарени и талантливи, по-просветени, по-успели? Дали само заради онова изречение в Стария тестамент, в което се казва, че са богоизбрани? Или заради това, че винаги са били чужденци, пришълци, хора, които е трябвало да се доказват, да бъдат по добри от останалите, да постигнат повече, за да бъдат признати за хора? За равноправни хора!
Пред мен се изпречва дърво. “Дървото на живота”! Дама на средна възраст ми подава картонен нар, за да напиша върху него сакровените си желания и да го окача на някой клон. Дано се сбъдне! Евреите вярват в чудеса! И аз вярвам! Дървото ми напомня за Стената на плача. Хора се стичат от цял свят, за да я досокнат с ръка, да се помолят на Господа и да пъхнат малка бележка с пожелания във фугите между каменните блокове. И аз съм пъхала бележка с пожелания. Какви бяха те? Кога беше това? Толкова отдавна… не си спомням вече..
Посетителите се тълпят пред някакъв компютър. Зад него са експонирани в огромен размер хебрайските букви. Големи, черни красиви “бръмбари” – силаби. Можеш да ги вземеш в ръка и да ги подържиш, да ги подредиш в дума (ако знаеш как). Можеш да напечаташ името си на компютъра и то да излезе написано отдясно-наляво с бръмбаровидните букви. След това да си го изпринтиш, да го имаш за спомен и важно да се хвалиш. “Ето, така се пише името ми на иврит”.
Гмуркаме се в света на Кабалата, магичесеките числа, старинните литографии, амулети и заклинания., пентаграми, менори, кипи и всевъзможни тайнствени предмети, атрибути на юдаизма и еврейството. Кабалистите посвещават на това тайнствено учение целия си живот, но ние имаме на разположение само няколко минути.
Малък дървен модел показва как е изглеждала някога свещената баня – т.нар. Микве, през която са минавали всички мъже на влизане в синагогата. Само мъже! За жените входът е забранен. Днес нещата ,за щастие, са се променили, но е факт, че еврейската религия е патриалхална и мизогинистка. Всъщност типично за всеки древен монотеизъм..Дори в известна степен за християнството.
Слайд-шоу с репродукции на сведновековни фрески обяснява на посетителя как е изглеждало еврейското погребение, а друг стариинен текст разказва как е раждала еврейската жена. По нататък са изложени няколко модела на средновековни синагоги от различни части на Германия. А също и богата сбирка от картички с изборажения на синагоги, истински архитектурни бисери, които са били опожарени и разрушени през епохата на Хитлер.
Евреите са хора като всички останали. Хора! И точно това внушава експозицията на Еврейския музей. Хора, част от света, част от човешката култура. Нито повече, нито помалко, нито по-високо, нито по-ниско. Просто хора!
Има и още за разглеждане. Още доста. Но децата вече окончателно са изгубили търпение. Търчат като торпеда из експозицията, бръмчат на висок глас и след нас народът се обръща. Жалко, но трябва да си ходим. Може би следващият път ще останем повече.
Улицата
Отново сме навън. Бeрлинската улица ни поглъща. Тя е многолюдна и шарена като във всека столица. Въздъхвам облегчено и почти щастливо. Тук не познавам никого. Чувствам се като сламка в купа сено. Незабележима и освободена от провинциалното задължение да се усмихвам, и да поздравявам всеки срещнат минувач. Сливам се с многоликата тълпа, ставам част от нея. Няма нужда да давам обяснения каква съм, откъде съм и какво всъщност правя тук. Никой не се интересува мен. Чувствам се удобно, някак си уютно и у дома. Дишам леко, плувам в свои териториални води… А тук има къде да плувам.
Улиците в източен Берлин 8 за разлика от тези в западен/ са мегаломански широки. Преразход на пространство типичен за следвоенното строителство. Така е във Варшава, така е и в Москва. Върху руините от бомбардировките са строили улици. Широки. За да минават по тях безпрепятствено руските танкове, когато е необходимо.
Булевардът под липите („unter den Linden“), е най-забележителната берлинска улица. Тя е нещо като символ. Колонадата от липи се издига в средния тротоар Липите още не цъфтят, защото е април.
Слънцето залязва някъде зад сградите, но светлината е все още тук. Децата тичат напред, сякаш гонят вятъра . А аз долавям наистина, онзи типичен за всички широки улици по света ветрец, който неизменно духа дори в най-прекрасни тихи и спокойни дни.
Стената
От нея няма и помен.. Само няколко сувенирни парчета - малко по-високи от човешки ръст - стърчат на няколко места в Берлин. Оставени са в знак на уважение към историята. И… просто ей така, за туристическа атракция!
Вървим по тротоара и изведнъж пред нас тълпата се сгъстява. Проблясват светкавици на фотоапарати. После за миг хората се разреждат и ние съзираме … Стената ! Избледнели разноцветни цапаници с боя и спрей върху повърхността напомнят за истеричната омраза, отмъщението и линча. Гледах новините по телевизията тогава /1989/ и се питах с моятат млада наивност, от къде толкова омраза и разрушителна енергия.
Приближаваме. Достатъчно е да се присегнем и да докоснем парчето бетон. Можем безпрепятствено да минем от едната и от другата му страна. Границата я няма. Няма кой да ни каже “Halt! “/Спри!/, Hände hoch!” /“Горе ръцете”/ и да стреля по нас с Калашник!
Изведнъж стената ми заприличва на стар и захвърлен на улицата на театрален декор. Овехтял, и смешен, защото е демоде и извън времето си. Декор от една постановка отдавна свалена от сцена, за която зрителите все още си спомнят с различни чувства и мисли..
Сега остатъците от стената се водят безобидни и миролюбиви паметници на културата. Археологически артефакти. Музейни експонати под открито небе. А само преди две десетилетия тази бутафорна конструкция можеше да запали света, да сложи началото на края му. Тя бе непреодолимо видение на реалността, всяващо страх и фрустрация. Безмилостна граница на човешки съдби и човешки животи.. Материално въплъщение на мастити пропагандни изрази като “желязна завеса”, “идеологическа диверсия”. Символ на Студената война, на въздесъщата Щази, на натрапеното мислене и липсата на избор. Нима е било възможно с нещо толкова фалшиво да се бръкне тъй дълбоко в душите на хората, да се събудят първичните страхове, да се сложат юзди и въжета на десетки милиони човешки същества, да се затиснат очите им, да се запушат ушите им, да се затворят устите им.
Днес стената не съществува физически. Само една невзрачна бяла табелка стърчи като епитаф и информира, че тук някъде през голото затревено поле е минавало трасето на т. нар. Берлинска стена /1961 – 1989 /. Лека и пръст. И Бог да я прости! Разрушена е, няма я. Няма ги и тези които я разрушиха. Те са отдавна отвъд нея. А някои даже отвъд този свят. Много неща са се променили. Няма я забранената зона, паспортните проверки, момчетата с фуражки, танковете и оръжията с насочени дула…Но понятията източен и западен Берлин все още съществуват. Съществува разделението на “наши” и ваши”, “ние” и “вие”, “добрите” и “лошите”. А “лошите”, които продължават да са все … от другата страна на стената. Стената, която не съществува, но е тук.
Check Point Charly
Александърплац
Телевизионната кула ни служи за ориентир. Бивш символ, оставен да се живее от прагматични съображения. Наближаваме Александърплац. Вече се здрачава. Антон реве на висок глас от обида. Не е честно, според него, брат му да има плац, а той не. Дори един малък скромен и забутан някъде в покрайнините Антонплац… Обяснявам, че площадът не е кръстен на наш Александър, а на едни велик руски цар. Но Антон не ще да слуша исторически бележки. Човекът иска да притежава площад. Това е!
Вече сме в подножието на кулата. Огромен метален пилон се извисява нагоре в небесния безкрай. Не мога да го обхвана с цял обектив, трябва да се отдалеча. Изведнъж става тъмно и се отказвам да снимам.
Ще се качим ли горе?- подема Руди. В никакъв случай. Ще стане пожар. “Инферно – пламъци над Берлин”. Ама това е само на кино. Фикция. Катастрофична измишльотина за силни усещания. Какво би се случило, ако не дай Боже.! Не мърдам оттук.
Сега сме плътно приземени. Стоим около половин час и се пулим нагореза да видим как кулата се върти. Да в пътеводителя пише, че се върти с четиридесет сантиметра в час. Но ако искаш да установиш дали тази информация е точна трябва да си с много яки нерви и много набито око.
Минаваме покрай шадравана с митичните морски божества. Посейдон с тризъбеца, нереидите и цялата свита стоически понасят върху бронзовите си осанки плисъка на шуртящата вода.. Ех, спомени! Руди въздиша. Спомня си как се е снимал точно тук преди двайсет години с колегите от факултета.. Късно и тъмно е да се снимаме, както някога. Може би все пак ще опитаме една със светкавица. Александърплац by night!
Великденска закуска
Във фоайето на хотела като за изложба е строена закуска на шведска маса. Още няма блъсканица. Достатъчно рано е. В неделя народът обича да си поспива по-докъсно.
Но днес не е каква да е неделя, а великденска. В едната ръка крепя чашата с чай, а в другата стискам пликчето с боядисаните яйца. Ще има битки. Трябва да се излъчи победител. Ако ще да сме на Северния полюс, традицията трябва да се спазва. Сядаме на масата и церемонията започва. Всеки грабва по едно яйце, разнася се трясък от счупени черупки, а после и детски възторжени писъци. Действието се развива главоломно. Антон губи и надува гайда.. Брат му победонно се подхилква. Но последният се смее най-добре. Какво да се прави! На мен се падна най-дребното и най-невзрачното яйце. Кой би предоложил, че точно то е най-якото.. Улисана в състезанието едва сега забелязвам, че фоайето се е напълнило с народ. Трийсетина чифта любопитни очи ни гледат със смесица от любопитство и недоумение., но никой не се осмелява да ни попита с какво тъй весело се забавляваме.. Събирам старателно черупките и заличавам следите от турнира. Трябва да се наведа и под масата. Е, отбелязахме Великден подобаващо. Христос Возкресе!
Музеят Пергамон
Има две новини – добра и лоша. Добрата е, че Музеят Пергамон е отворен за посетители. А лошата, е че ще чакаме поне два часа на дълга извита опашка преди да се доберем до входа. Руди е готов да тегли една майна и да продължи нататък. Гледам го умоляващо. В Берлин съм един еднинствен и неповторим път в живота си. Трябва да видя Пергамонския олтар.
По новините съобщиха, че моцарелата от Кампания била токсична. Съдържала канцерогенни вещества, заради боклука, който гори по улиците. Пепелта отивала в почвата оттам в тревата и оттам в млякото на кравата, а после и в магазина под формата на моцарела. Хранителна верига..
А моцарелата дето си я купих в Неапол и дадох за нея цели три евро си я биваше! Леле как си я биваше. И на Руди исках да занеса, но ми я конфискуваха на летището. Забранена била, по съображения за сигурност. Била течно вещество, в което може би съм скрила експлозив. Мислех, че си правят майтап, ама такъв бил законът. Смешен, не смешен…разделих се моцарелата
Все пак, не си мислете, че съм отишла в Неапол, за да се наям или да си купя моцарела. Това бе просто оригинална идея за сувенир. Истинската ми цел бе да поразгледам Кампания, да пообиколя старите градове и с малко закъснение (от двадесетина години) да отбележа като “зачетено” едно пътуване с познавателна цел.
На летището в Неапол се чувствам като у дома. Струва ми се , че съм на летище София отпреди десет години. Малко, тясно , старо, мръсничко и одърпанко, като радневската автогара. Мила родна картинка.
Очаквам да ме лъхне горещ средиземноморски въздух в средата на февруари, но щом излизам на улицата решавам, че е по-добре да остана със зимното яке и да не се преструвам, че ми е горещо, както правят амбициозните туристи от северна Европа. В Кампания съвсем не е така топло през зимата, въпреки че никога не пада сняг .
Автобусът за Пиацца Гарибалди чака пред изхода. Малко ми е странно, че съм сама - без организирана екскурзия, без спътници, без Руди и децата. Аз определям програмата и маршрута, аз разпределям времето. Три дни и половина не е много, но във всички случаи повече от нищо.
Неапол е шумен, забързан и хаотичен.Улиците са мръсни, непреметени и разбити. Уличното движение е един невъзможен ужас, в който не е ясно кой в кое платно кара, на къде завива и за къде тъй трескаво се е разбързал… Фасадите на сградите са в осрано жълт цвят, който някога е бил охра, оранжево или жълто. Прахът и бензиновите отпадъци са полепнали и са променили цветовете.. Мазилката е олющена и занемарена, но по балконите жизнеутвърждаващо се ветрее шарено пране. Небето е синьо и безоблачно, грее слънце и зеленеят палми и затова общия пейзаж излъчва една почти идилична романтика.
Пиацца Герибални прилича на вавилонското стълпотворение. Хора с най-различни цветове на кожата - негри, монголоиди и всевъзможни пришълци от третия свят се опитват да продават боклучави джунджории. Между сергиите прехвърчат гълъби, префучават забързани мотористи ( направо върху тротоара), гъмжи от тълпа.
Хотел Прада е на една от пресечките - тясна уличка покрита със сиви масивни павета. За да стигна до входа, трябва да направя няколко рисковани пресичания на улици. Нищо, че има светофар и нищо, че свети зелено за пешеходци. Шансът да бъдеш прегазен, премазан или най-малкото блъснат ми се струва огромен.
Знам как изглеждат три звезди в италиански хотел. Доста по-зле отколкото в български. Нямам големи очаквания за лукс, затова и не съм особено разочарована. Стаята е малка, мебелите трябва да минават за старинни, но всъщност са просто стари и като допълнителна екстра са покрити с прах. Особено съм впечатлена от нощната лампа – изглежда на току що изровена от иманярите. Бронзова, покрита със зелена патина, която се лющи и оставя прах. Въпреки това лампата не изглежда нито старинна, нито ценна. Вероятно е лежала забравена по влажните мазета. Натискам копчето и с изненада установявам, че свети.
Чичкото на рецепцията едва срича на английски, но любезно ми подава план на града и албум със забележителностите на Неапол. Албумът трябва да върна, а планът ми е подарък от хотела. Като една типична жена съм доста зле с ориентирането. Но когато държа карта в ръцете си няма страшно да се изгубя. Чичкото пита доволна ли съм от стаята, а аз не мога да отвърна невъзпитано на любезният му жест и да му кажа, че не съм. Е, има малко мухал, банята смърди на запъртък, а по мебелите има прах и от лампата се лющи патина, а улицата е адски шумна. .. и….Но освен това съм впечатлена, че на балкона има цветя, че стените са облепени със свежи, весели тапети, че картината, която виси на стената срещу леглото е истински шедьовър от неизвестен художник, а старинната бронзова лампа свети. Такава атмосфера, такъв уют ! С две думи - възхитена съм и съм много, много доволна. Thank you very much!
Чичкото отдъхва с облекчение, защото всички италиански хотелиери със сигурност са на ясно, че нивото на трите им звезди никак не е там където им се ще. Усмихва се мазно и ми пожелава приятно разглеждане на Неапол.
Стискам здраво планът в ръка и се понасям към Националния музей, който трябва да е съвсем на близо и даже може да се стигне пеша.
Музеят
Десет евро за входен билет ми се струва малко прекалено. Но нали затова съм дошла в Неапол, за да разгледам музея. Плащам си и влизам.Струва ми се, че наоколо няма жива душа. Фоайето е празно. Величествено,масивно стълбище от мрамор води към втория етаж. Отбивам в дясно и попадам в лапидариума. Каменни саркофази с изящни барелефи запълват плътно портика на вътрешен двор. Вървя бавно и съзерцавам. Двама младежи се суетят пред един от тях. Със статив, камера и огромен лист бял картон се опитват да хванат играта на на светлината и сянката и да уцелят най-подходящата им комбинация за снимка . Изведнъж се завихря силен вятър, слънцето изчезва за секунди, притъмнява и от небето лисва порой. Принудена съм да избягам на топло и сухо. Портикът не е достатъчно защитен, за да ме опази от внезапната буря. Този път фоайето е препълнено. Почти няма къде да се мине. Пробивам си път с усилие, за да стигна до каменното стълбище. Тълпят се млади хора . Може би ученици а може би студенти. Откакто прехвърлих четиридесетте вече трудно правя разлика между двете възрастови категории. Всички ми се струват млади, много по-млади от мен. Сега разбирам, защо миналата седмица една баба в автобуса ме попита в кой съм клас. Колкото повече човек остарява толкова повече губи представа за възрастта на по-младите от него индивиди. Долавям реч на различни езици. Френски, италиански, немски, английски, малко руски ..Французите са много шумни, дори по-шумни от италианците. Заглеждам се в лицата им. Търся красивата изтънченост на портретите от прочутите френски живописци в началото на миналия век. Нещо не ми се връзва картината . Тези хора са тъмни, нискочели и доста далеч от представите за европейската бяла раса. Зад мене се носи кръшен момински смях. Няколко момичета в яко назрял пубертет се хилят необуздано сякаш пред тях стои не прочутата мраморна статуя на Херакъл Фарнезе, а изплезена маймуни от кварталния зоопарк. Групата, с която се движат има непринудено простоват вид. Отдалече се вижда, че са американци, дошли да близнат малко европейска култура. Може би деца на богати родители, които учат по скъпи колежи. За Америка Европа е върхът, както и за Европа Америка е върхът. Мит с огледално отражение, за да има някаква надежда, когато от едната страна на океана стане много гадно за живеене.
Лазя бавно към стълбището, с риск да бъде прегазена от нечия напориста младост. Искам да се добера до залата с мозайките и фреските. Чувствам трептене под лъжичката, сякаш ей сега сегичка ще се изпълни една моя младежка мечта. Тук е всичко, като изрязано и подредено от учебника - и скелетът от Херкулан и натюрмортите от плодове и птиците и змиите и бронзовият Фаун от едноименния дом в Помпей. Народът се тълпи пред мозайката с Александър Македонски. Не мога да се доредя да си щракна и аз няколко кадъра. Първо французите са тук, после някакви японци, а после и група кротки немски пенсионери. Заслушвам се в беседата. Това тук е оригиналът. Онова там в Помпей е само копие. Това тук е само фрагмент. Как е изглеждала композицията изцяло показва реконструкцията на съседната стена. Мозайката е направена от безброй дребни, разноцветни, глазирани квадратчета. Няколко милиона! Немските пенсионер поклащат глави с изумление и възхита “Ah sooo!” Правя още един кръг на залата, да не би нещо да съм пропуснала, а после и още един.
 
В дъното ненадейно откривам врата към някакво тайнствено помещение. На решетката виси табела с нещо написано на италиански. Този път ме хваща яд наистина. Дори музеят в Неапол, който се води национален не си е направил труда да сложи надписи на някакъв друг език, освен на италиански. Все пак добре, че на времето съм учила шест семестъра латински, та от обща езикова култура малко “сapito”, т.е схващам. “Вход за лица под 18 години строго забранен”, ще да означава надписът. Отдавна съм навършила 18, за съжаление. Влизам. Вътре е притъмнено и задушно. Няколко огромни каменни фалуса ( около метър височина и 30 см в диаметър) стоят гордо изправени до стената. Фрески с еротични сюжети донесени от Помпей и Херкулан дискретно са експонирани в специални ниши на фона на интензивно червена мазилка ( т.нар. “помпеански руж”). Весели менади и закачливи сатири се съвкупляват жизнерадостно и дори времето не е успяло да изтрие страстта, с която ги е рисувал художника. Размерите на някои части от телата им са толкова хиперболизирани, че дори еротоман с развихрена фантазия би се изумил. Фаличният култ е бил нещо обикновено и ежедневно в древния Рим. Бронзови амулети с крилца, глинени лампи и всевъзможни други предмети със споменатия мотив изложени във витрините показват неговата широка разпространеност и значимост.
 
 
 
 
Докато се пуля и снимам в Кабинета на еротиката влиза млада жена и ме моли да напусна. Озръщам се почти виновна. Да не би да е забранено снимането а може би и разглеждането. Да не би и тя да ме мисли за ученичка, като бабата в автобуса..
-Затваряме – отвръща тя на въпросителния ми поглед.
-Ама как така, нали музеят работи до 19.00! – отвръщам почти готова да се обидя. Да дам десет евро и да ме изхвърлят от музея преди да съм разгледала всичко.
-Затваряме само кабинета. Заповядайте утре пак.
Прибирам фотоапарата и излизам покорно без повече въпроси. Тая младочка да не си помисли, че съм някоя тетка дето има проблеми да си осигури секса, та затова е закиснала тука… Минавам още веднъж през залата с фреските и мозайките, но този път май не съм чак толкова впечатлена.
Отново съм на мраморното стълбище. Чувствам, че съм гладна, но няма да ям. Нямам време. Току станало 19.00 и от музея взели ,че ме изритали.
Залата с металните предмети я препуснах бързешком. Не обичам металите. Даже благородните. Намирам ги ужасно бездушни, сурови и предразположени да служат за оръжие.. Особено този пищен боен шлем с периферия, който прилича на шапката ми за слънце. Дори тези изваяни бронзови свещници- триножници с животински лапи, чиято елегантност рядко днес може да се срещне.
 
Най-сетне стигам до истинската си цел - залата със стъкларската експозиция. Националният музей в Неапол притежава една от най-красивите и прочути колекции на римско стъкло по света. Е, тук наистина може да ти спре сърцето от толкова много красота. Само да не бяха тези надписи на италиански. Не, че не разбирам, но все пак четеш и схващаш като през тампон. Внезапно чувам зад себе си българска реч. Семейство мама и татко с порасналата си дъщеря. Той прилично пълен и плешив, черничък с дигитална камера в ръка снима усърдно и прави коментар зад кадър:
-Това са много стари стъкла на по 2000 години… – а после промърморва на носа си - Само защо са такива мътни и стоят като мръсни…
Мътни са, защото някогашните семпли технологии не са позволявали от стъклената маса да бъде изкаран всичкия въздух. Той е оставал вътре под формата на дребни балончета и е “замърсявал” прозрачността, кога повече кога по-малко.
Някак си не съм в настроение точно сега да общувам със съотечественици. Нито да обяснявам технологичните особености на античното стъклопроизводство.
- Елате да видите! Елате да видите! – зове ентусиазирано таткото жена си и порасналата дъщеря, но те като, че ли не са толкова заинтригувани от стъклената урна с М-образна дръжка типична за 2-3 в н.е. и отминават нататък.
Около два часа ми отнема за разгледам подробно всеки стъклен предмет и да го фотографирам. Съвсем не всичките произхождат от Помпей и Херкулан. Някои датират от 2 в.н.е., 3 в. н.е.и даже от по-късно…Като се има в предвид, че двата града са били напълно “запечатани” от Везувий през 79 г н.е съвсем очевидно е, че по-късните стъклени съдове не са оттам.
 
 
 
Неапол също е бил важен градски център през Античността. За огромно съжаление на археологията обаче не е бил залят и консервиран от лавата. Днешният град и многобройните културни наслоявания на останалите епохи не позволяват да се да се проникне до пластовете от римско време. Все пак при строителни работи, от време на време, сигурно се отварят възможности за спасителни археологически разкопки и все някое дребно парче от пъзела на античното минало излиза на бял свят.
Отново ме върхлита шумна инвазия на френската ученическа команда. Изтърпявам присъствието им стоически и даже, за да си отвлека вниманието в друга посока, заговарям две рускини, които разсъждават на глас “що е това камеа и какво общо има със стъклото”.
Навън продължава да лее като из ведро. Часът е пет следобед. Какво остана все още неразгледано? Вторият лапидариум с великите скулптури и портрети на известни личности.
Все пак това е най-монументалната част от експозицията на музея. Тук са изложени творби със световна известност. Колекцията на благородническата фамилия Фарнезе, портрети на римски императори и членове на императорските семейства.. Правя едночасова разходка с дебрите на римската история. Цезар, Август, Нерон, Клавдий, Калигула, Каракала, Марк Аврелий, Адран, Септимий Север. Познавам ви старчета! Познавам ви! Ужасно е да гледам как някои от вас са показани първо като дете, после младеж, после зрял мъж, а накрая старец. Пак повод за философски размишления.
Дъждът май е спрял. Гладът ми е преминал в равно безапетитие. Минавам през книжарницата, за да си купя един пътеводител по Херкулан и Помпей за утре. Доволна съм! На излизане не съжалявам за десетте евро входен билет. Мисля, че си струваха.
Риналдо
Да стигнеш до погребаните градове под Везувий изглежда лесна задача. Хващаш електричката на Circum Vesuviana и си там. Само да не беше тази стачка.
- Streik!- изрича чичкото с билетите и безцеремонно ми хлопва гишето под носа без да дава повече обяснения. Обидена съм на късмета си. От двайсет години мечтая да видя Помпей и Херкулан. Тук съм днес и утре. Вдруги ден отлитам. И какво, дошла съм за тоя дето не духа?
Обикалям ЖП гарата в Неапол, взирам се напосоки в разписанията на заминаващите влакове и чакам да ме озари спасителната идея. Самата гара малка, мръсновата и мизерна. Напомня ми с нещо Централна гара София от годините на бушуващия преход. Ще ми се да се омитам час по-скоро преди да са ме убили, окрали или нещо от сорта.
Зад гърба си чувам глас. Някой се опитва да ме заговори на английски. Някакъв момък ме пита дали случайно не пътувам за Помпей. Не, още не пътувам но бих искала час по-скоро и ако той ми подскаже как ще съм благодарна. Момъкът се казва Риналдо. От Неапол. Тук роден и тук отрасъл. Докато се усетя вече съм се запознала с него. Риналдо пуши и не спира да говори. Студент по биология. Отивал в Помпей, на някакво опитно лозе. Пишел магистърска работа за античните сортове грозде по римско време. Събирал материал. Аха, кимам с глава силно заинтригувана, както от начина за стигане в Попей така и от античните сортове грозде.
До регионалния експрес има още два часа. В разписанието пише, че минава през Помпей и даже спира. Ще си отчакам. Риналдо предлага разходка по Неапол. Ще ми покаже площад Гарибалди в детайли и рибния пазар, ще убием времето, иначе трябва да висим на гарата. Не знам за каква ме взема, но с малко повечко фантазия мога да му бъда майка. Освен това не съм богата западна туристка, фрашкана с кинти и копнееща да забърше ваканционна любов.” От БГ съм, казвам, харесва ми в Неапол. По беднотия и мръсотия съвсем, ама съвсем ми напомня родината.” Риналдо не се впряга никак. Даже е развеселен. “Ахааа, България! Моя брат прави бизнес във Варна. Пътува там всеки месец. Имало страхотни момичета! Евтинджос! “ Да, българските курви са известни с ниските си цени. Сега сме квит. Риналдо ми напомня с нещо онези нашенски момчета, дето едно време им викахме гларуси. Висок, мургав, строен, живи интелигентни очи, бемка на бузата.. Дамите дето си падат по южняшки типове сигурно могат чудничко да си изкарат с него. Но аз… Аз съм тук зради руините. Младостта на южна Италия някак си не ме интересува.
Измъкваме се от гарата и Риналдо ме повлича из тесните улички. Той не спира да говори. Направо пее, като актьор от филм на Фелини. Английският му е много добър, като на професионален екскурзовод направо..
Не мога да откъсна очи от шарените петна дето се ветреят. Всъщност без тях сградите щяха да изглеждат тъжни и неодушевени. Прането е колоритът на Неапол. “Защо прането виси навсякъде по фасадите на къщите”, питам Риналдо. “Защото трябва да изсъхне” ми отвръща той. Железен аргумент. Подиграва ли ми се? “А този облак прах и бензин дето се носи нагоре? Какво остава за чистотата?” “Няма друг начин!”, отвръща разсеяно Риналдо и сменя темата с по-абстрактни неща.
Бръщолеви нещо за история. Много народи са минали оттук. Завоеватели и победители. Френски крале и династии, испански пирати, африкански нашественици. Неаполитанският диалект е смесица от френски, испански и преобладаващ италиански. “Тези от север почти не ни разбират -заключва Риналдо с очевидна гордост.
Вървим по тротоара, но аз си имам едно на ум, че не съм на безопасна територия. Край мене профучават моторизирани в кожени дрехи и шлемове. В тесните затълпени улички моторът е практично средство за бързо придвижване. Мотористите са важна съставна част на неаполитанския транспортен хаос и хич не се интересуват от сигурността на пешеходеца. Най-важното за тях е да са бързи и те да минат първи.. Старая се да не стъпя в някоя кална локва, дупка в паважа или кучешко изпражнение. Носът ми долавя смрад на прясна риба. “Обичам тази миризма”, възкликва Риналдо. “Мирише ми на лято.” А на мене ми смърди, казвам си на ум и понечвам да запуша с пръсти ноздрите си . Но гледката е наистина внушителна. Толкова много видове “frutti di mare” не съм виждала никога през живота си. Миди, охлюви, рази, октоподи, звезди и какви ли още не морски създания, предопределени да красят трапезата. Риналдо започна да ме будалка с някаква коледна рецепта “Спагетти по неаполитански с миди”. Не си падам никаква кулинарка. Направо съм бездарна. Отдавна не се опитвам да се изявявам с гозби, защото си знам, че съм безнадежден случай. Пускам мидите покрай ушите си.
После излизаме на битака. “Купи си евтини дънки”, подканя ме Риналдо. “Само за седем евро. Като истински са, виж.” Усмихвам се уклончиво. Не съм по парцалките. В гардероба си имам 2 чифта дънки. Едните са ми любими и другите, които са за смяна докато любимите се перат. Продавачите на битака са предимно чужденци. Пришълци от къде ли не. Ако си поставя за цел сигурно мога да открия и някоя БГ-сергия. Битакът си го бива. Може да се купи всичко каквото ти побира акъла. От клечки за зъби до последен модел лаптоп. Риналдо не се отказва от идеята да ме облече от тук. “Купи си маратонки. Три евро, какво му плащаш!” Да, тези на краката ми изглеждат доста съдрани. Нося ги от пет години, но ми вършат работа. Не, че съм скрънза. Просто съм на друга вълна. Искам в Помпей.
Гледам си часовника и се опитвам да внуша на Риналдо, че е време да се запътим към гарата. Тъкмо излизаме от алеята със сергиите, върху ни се изсипва манифестиращо шествие. Стъписвам се.” Тези пък какви са?” “ Стачка!”, отвръща Риналдо. “И какво искат?” Е, как какво? Работа, пари, по-добър живот. Това искат хората навсякъде”.
Вливаме се в тълпата и се понасяме напред под шумните възгласи. Не разбирам нищо. Участвам като статистка. И аз искам хляб и зрелища, panem et circenses /лат./. От две хиляди години едно и също. Отнякъде се чува полицейска сирена. Е, сега остава да отнеса и малко бой от неаполитанската полиция. Няма страшно. Демонстрацията е легална и разрешена. А аз искам да изчезвам оттук. Искам в Помпей.
На перона Риналдо пали цигара. Много пуши! Всички наоколо пушат. Мирише на метал, на тютюн и пот. Като в родното БДЖ. Южна Европа. И глобализацията е тук ни при чем.
Най-сетне сме се настанили удобно във вагона. Изваждам пътеводителя с намерението да почета докато трае пътуването. Надявам се Риналдо да ме остави малко на спокойствие. Но той се настанява до мен и започва да разказва за лозята дето ги изследвал. Значи, гроздето сега не било като гроздето едно време. Сокът на сегашното бил течен, и кисел. А по римско време сокът на гроздето бил флуиден, като мед и много, много сладък. Впечатлена съм. Риналдо млъква за секунда.
Вагонът е препълнен. Хора всякакви. Група работяги, които се карат нещо на висок глас, млада жена с млечно бебе, малко като кукличка, възрастен мъж, от който се носи смрад на пот, раздърпана старица, която едва крета, но и тя е поела на някъде. Някакви японски туристи ме питат дали са се качили на правилния влак и сочат пътеводителя в ръцете ми. И те са за Помпей. В правилния сте. Напред!
Вече не сме в Неапол. Но градския пейзаж си остава непроменен. Кампания е една огромна метрополия. Градовете са долепени едни до друг и няма нито даже сантиметър празно пространство.
Рикардо разказва за себе си без да го питам. Непринудено, ей така все едно на стар приятел, когото не е виждал отдавна. Баща му вече бил възрастен, но още практикувал като лекар, защото трябвало да изхранва девет гърла. Майка му домакинствала в къщи и се грижела за седемте деца. Рикардо имал щастливо детство с много игри. После станало по-трудно. А сега направо тясно и непоносимо, затова Рикардо искал да замине някъде надалеч. Може би в Рим или Милано. А може би в чужбина. Ех, младост. На неговите години светът е широк или поне така изглежда.
Влизаме в тунел, а после изведнъж от дясно лъсва морето. Слънцето е зад него. Водата изглежда като равномерно нащърбена, стъклена повърхност.
Това там е остров Капри сочи Риналдо към тъмното петно в морето. Капри. Островът, където император Тиберий прекарал уж доброволното си изгнание. Убежище, където се крил от узурпатори и конкуренти. Сега там се белеят вилите на баровците от цяла Италия. Сигурно са останали и някакви следи от Тиберий, но този път ще се размина с тях.
“А къде са вилите на кръстника?” Питам на шега. Но Риналдо ме поглежда, сякаш съм изрекла нещо неприлично. Той слага пръст върху устните си и ми дава знак да мълча. “Това е тайна, казва той, но всички знаят”. “А кой е кръстникът”, питам шепнешком, спазвайки инструкцията . “Не мога да ти го кажа. Това е тайна. Фамилията която сега управлява.”..Риналдо засича.” Всички знаят името и, разбира се , но не е позволено да се изговаря публично. Опасно е, опасно е..”. И за първи път замлъква наистина.
Най-сетне тишина и спокойствие. Мога даже да надникна в пътеводителя. След десет минути сме на гарата в Помпей. Риналдо вади цигара да запали, но няма кибрит. Японците вече са нарамили раниците и фотоапаратите и са се строили пред изхода на вагона.
“До разкопките ще стигнеш лесно. Минаваш край катедралата и завиваш на ляво и после… ще питаш ще ти кажат.”
Вече сме на гарата.Опитвам се да се сбогувам. Редя тирада от благодарности и благопожелания за днешния ден и бъдещето. Риналдо ме гледа странно.
- Няма ли да се срещнем довечера? Каня те на вечеря.
- На вечеря…- повтарям аз като ехо, а в главата ми се въртят спешни варианти на елегантни откази и извинения.
Егото ми е поласкано до безкрайност. Но не мога да приема. Нито пък да си призная истината. Ринардо все пак ме бе преценил грешно. Бе прекалено зает да ми разказва за лозята и виното, за Неапол, Кампания, спагетите с миди и баровците от Корфу.
Прощавай Риналдо. Аз не съм твоята компания за вечеря. Нито за след това.Аз съм тук заради руините.Но…Благодаря ти, все пак, че можах да погледам с твоите очите живата душа на Кампания.
Байеришер Валд е планина от типа на нашите Родопи. Тя се намира отчасти в северна Бавария, отчасти в Чехия. Немците я смятат за евтинджос и втора категория курорт и може би донякъде с право. Планината не е тъй висока и тъй красива като Алпите. Сняг за ски пада рядко. Далече е от големите метрополии, където е струпан народ, петимен да избяга от бетона и да общува с природата..
Въпреки тези “недостатъци” аз намирам Байеришер Валд за супер място и горещо я препоръчвам на всички. Била съм и в Алпите, но да си призная откровено, не съм нито голяма катерачка, нито запалена скиорка, нито снобка дето и е важно да се похвали на съседите с луксозна почивка. Затова алпийските висини никак, ама никак не ми липсват, а Байеришер Валд напълно ми стига. Харесва ми, че тук не гъмжи от туристи. Тъпо е да отидеш на планина и на всяка крачка край тебе да търчи някое двуного, решило да покори върха.
Прочети Байеришер Валд
Така се закле моят голям син след траги-комичното ни пътешествието до Венеция преди пет години. Може би ако порасне още малко ще погледне откъм веселата страна на тази история. Но засега… Прав си е!
В Италия ходим често по семейному, я на екскурзия, я на почивка. Морето си го бива, има какво да се разглежда и атмосферата е почти като нашенската - южняшка и непринудена. И само да не беше чуждият език, който иначе звучи много мелодично и красиво, щяхме да се чувстваме съвсем като у дома си.
Но Венеция я заобикаляме. Заобиколихме и я и това лято, въпреки че ни се беше изпречила съвсем на пътя и направо молеше пак да я посетим.
Прочети Никога вече Венеция!
Не знаех точно колко е часът, но беше малко преди да се съмне. Мъж ми се вмъкна под моята завивка с ексцентричната идея да зарежем традиционната програма за уикенда и да заминем за Прага.
За Прага? Забрави! Много по-ценно ми е да се наспя, поне в събота сутрин.В Прага съм била. Е, верно преди 20 години, но…Разбира се любопитна съм да я видя пак. Казват, че била променена..Може би един друг път, като се наспя ще се навия да дойда!
Прочети Един уикенд в Прага
Съседката отново не ми говори и не ме поздравява. Завижда, че тази година вече за втори път съм била на почивка. За мен ходенето в България не е никаква почивка. Винаги след като точната дата на пътуването е насрочена сърцето ми се свива и ентусиазмът, който ме е накарал да ки купя билет, предателски ме напуща. Върхлитат ме стари спомени, къде топли и мили, къде направо потресаващи. Един неопределен страх прокужда съня ми в нощта преди заминаването. Какво ли ще заваря този път? Или ще се потвърдят тайните ми съмнения, че глупост голяма съм направила дето съм емигрирала.
Прочети БГ 2007
|
|
